От комплекс Семково маршрутът се изкачва на Вълча поляна през бялборова гора, след което слиза до Станкова река, а от там продължава през Горно Яворово и завършва при Центъра за реадаптация на танцуващи мечки. Обхождането на маршрута отнема 4 часа. По маршрута са изградени дървени мостчета, кула за наблюдаване на диви животни и за фотосафари, комбинирана със сеновал-хранилика, туристически заслон, обезопасено огнище и чешма. Пътят преминава през най-предпочитаните от мечката местообитания - широколистните гори, изпъстрени с открити поляни, богати на разнообразни горски плодове.

Между основните широколистни дървесни видове в Белишкия район са обикновеният бук, трепетликата и горунът. Буковите гори имат изключително висока природозащитна стойност, не случайно съществува понятието „климат на буковата зона”. Те са включени в Европейския списък на местообитанията, нуждаещи се от специална защита.

Бреговете на Станковата река са обрасли с бяла елша, трепетлика, офика, явор, ела и смърч. Покрай нея могат да се видят големите листа на бялата овчарка и на такива красиви цветя като блатняка, обикновения и кървавочервения здравец, прасковолистната и едностранната камбанка, хойфеловия нежит, горската тинтява, крайснежното звънче, лечебната и червената медуница и жълтата и горската какула. На отделни места се откриват големите кълбести съцветия на панчичевата пищялка - балкански ендемит, включен в Червената книга на България.

Пътят е богат с любимата храна на мечката - вкусните горски плодове на шипката, на черната и червената боровинка. Цветята, разбира се, изобилстват по този маршрут. На малките полянки покрай пътя растат същинското еньовче, обикновената пришница, черновърхът, звезданата, червената детелина, пъстрата зайчина, целолистното червеноглавче, обикновената луличка и белият равнец. В гората се откриват бялата съсънка, лечебното великденче, лечебната иглика, и пълзящото срещниче. Покрай пътя се виждат и жълтото подрумиче, теснолистната върбовка, камшикът, свиларката, осилестият карамфил, енчецът, зеленоцветният напръстник, пурпурният пренантес и др.

Често се срещат импозантните жилища на червените горски мравки, които са едни от основните подгласници на властелена на планините. Те строят над земята големи мравуняци, които понякога достигат до 2 м височина и до 3 м в диаметър, но основната част на гнездото им се намира под земята. Представителите на род Formica са санитарите на гората и са индикатори за състоянието на горските съобщества. Червените горски мравки са включени в международни конвенции и директиви за защита на дивата природа, както и в международни и европейски червени списъци и книги. Видът Formica rufa е защитен от българското законодателство.

Мравките заемат основен дял в разнообразната храната на мечките, заради богатството на хранителни вещества (предимно белтъчини) в тялото на насекомите. Но те не са достъпна храна. Лесно се намират мравуняците, но трябва да се преодолее защитата на мравуняка. Той се охранява от хиляди мравки войници с остри и много силни челюсти, притежаващи освен това химическо оръжие – мравчената киселина. Но явно гладът е по-силен и пролетно време, когато няма плодове и достатъчно храна, събудилите се от зимен сън мечки разравят мравуняците и се хранят с мравките, с техните яйца, ларви и какавиди. В много случаи по наличието на разровени мравуняци се съди за присъствието на мечки в даден район.

Мечката е най-едрият хищник от нашата фауна. Властелинът на планината се познава по следите от лапите му – задните приличат на отпечатъци на човешки стъпки, но за разлика от тях имат ясно изразени нокти. Дължината им издава възрастта и големината на животното. Мъжките достигат тегло до 350 кг. Мечките живеят до 30 години, обитават горите, но често посещават и планинските пасища. Властелинът на планината има нужда от покоя на дивите гори. Навсякъде, където гората е „опитомена”, мечката е отстъпила на цивилизацията. България е една от малкото европейски страни, която все още се радва на своите мечки. Тук са съхранени и последните представители на южноевропейските кафяви мечки – по-светли, по-дребни и по-малко агресивни от северните си роднини.

През цялата си многовековна история хората са били под магическото влияние на мечото присъствие. Малко животни са удостоени с такова митологично внимание. Според българските народни вярвания мечката е на границата между човешката и животинската природа. Но мечката е застрашен животински вид, съхраняването на популацията й е знак, че хората могат да се научат да пазят живота на Земята. Да научи повече за мечката, означава за човечеството да осъзнае по-добре своя собствен свят. В незавидното положение, в което властелинът на планините е поставен, той се превръща в символ на човешкия егоизъм и на вредата, която хората причиняват на цялата планета.